Какво представлява самата теория бихте могли да се информирате на нейния сайт: http://ontodialectics.orgfree.com/ или като изтеглите краткото въведение към нея в .pdf формат: https://drive.google.com/file/d/0BwWddNdHdKikU1VjZ09VNFNoTFE/view?usp=sharing.
Ако се интересувате как е създадена онтодиалектиката стъпка по стъпка и през какви трудности и лутания е преминал автора и, изтеглете безплатно книгата: „Истината се ражда и като бездомно куче“ - https://drive.google.com/file/d/0BwWddNdHdKikTmpzckdRTC05Q1U/view?usp=sharing




неделя, 20 ноември 2016 г.

5. Онто-практика: отново за „безусловната“ любов и... за времето и пространството

Миналия път почувствахме и осъзнахме своето безсмъртие в неразрушимо единение със всепроникващия и всеприсъстващ божествен интелект и с всичко друго, което е. Открихме, че сме в състояние на съсъществуване, че взаимно се предполагаме и изискваме. Сега можем да продължим изследването си в тази посока и да видим, до какви нови прозрения то ще ни доведе.

Навлизаме по-бавно или по-бързо в основното си медитативно състояние. Въодушевлението от преживяните миналия път прозрения отново се появява, но сега е малко по-притихнало, като нещо познато. Насочваме вниманието си към нашия вътрешен глас и го ограничаваме да блуждае между: „Аз съм!“, „Ти си!“, „То е!“. После проследяваме чувствата, които ни обземат: няма тревога, няма самота и страх, няма гняв и ярост, няма завист, ревност и отмъстителност... Намираме се в обятията на своето Не-аз като в люлка или върху тихите води на Мъртво море, изпълнени с мека, матова, сиво-бяла светлина и с енергийните вибрации (жуженето) на своето битие. Пълна и безбрежна безметежност, мир и любов... Да, това навярно е тя, онази любов за която говорят пророците и светците. Любовта, която идва от осъзнатото ни единение със света и с Бога... Учили са ни, че големите и значими неща в живота са недостъпни, трудни, сложни и непонятни, че изискват дълги години на отречения, на пост и аскеза... Защо сега не е така? Нима ни споходи божията милост и благодат?... Не, нашият Бог е бил винаги с нас и в нас, Той никога не ни е напускал, изоставял, или гонил от Рая... Просто чак сега се сетихме да отворим сетивата и съзнанието си за Неговото присъствие. Какво ни пречи от днес нататък да изпълним с тази любов своето ежедневие?

Ако се установим при медитацията си само на твърдението: „Аз съм!“, повторим го няколко пъти: „Аз съм! Аз съм! Аз съм!...“, отдръпнем се вътрешно и погледнем доколкото можем целия процес отстрани, ще видим, че битието ни е поредица от последователни, различими едно от друго състояния, всяко от които изразено с едно отделно твърдение: „Аз съм!“ Какво е това?... Нещо като тиктакането на часовник! И какво ще получим, ако обобщим: „Аз съм, бях и ще бъда!“ - твърдение, което едновременно съдържа субективното ни усещане за време, заедно с двата онтологични принципа. Следва, че във всеки миг от вечността, човешкото същество като индивидуално обособена частица интелект съществува в едно вътрешно-присъщо му време, самозапазва се и се самоопределя. Как възприемаме и осъзнаваме този факт, какво отношение имат към него паметта ни, способността ни да правим избор, да вземаме решения, да изявяваме свободно своята воля и т.н. са все въпроси, които не бива да оставим без внимание.

Сега обаче да видим, ще се промени ли нещо, ако заменим изявлението си: „Аз съм!“ с твърдението: „Аз не съм!“ (в смисъл: „Аз не съществувам!“) и изкажем нещо от рода на: „Аз съм! Аз съм! Аз не съм!“ или: „Аз съм! Аз не съм! Аз съм!“.

Ситуацията се променя драматично. Посредством медитация не може да се стигне до възприемане и изживяване на състоянието: „Аз не съм!“. И после, това съждение не може да бъде изказано, ако е истина. Несъществуващият Аз трябва да възприеме, преживее, осъзнае и изрази своето небитие. Нарушава се принципа за самозапазване на съществуващото, унищожава се принципа за самоопределяне на битието – тук небитието прави избора да бъде и намира воля и енергия да осъществи свободно този избор; унищожава се вътрешно-присъщото време на битието и възможността това време да бъде възприемано и осъзнавано като вечно съществуване... И какво ли още не. Остава ни само една възможност. Състоянието: „Аз не съм!“ (в смисъл: „Аз не съществувам!“) да бъде изключено от по-нататъшните ни изследвания като невъзможно (нереално) и неистинно.

Вътрешно-субективна представа за пространството вече имаме. От досегашния си медитативен опит знаем, че е невъзможно да установим къде точно се намира същността ни във физическото тяло. Знаем, че не сме десния си крак, не сме левия си крак, не сме ръцете, гърба или корема... Някъде тук сме, но заедно с нас тук и
там има и нещо друго, различно от нас... Можем, ако решим да насочим вниманието си към съществуващото извън нас и да възприемем и осъзнаем разликата между тук и там. Можем за миг да пропътуваме Вселената или да навлезем навътре в себе си до невъобразими дълбини. По този начин ние съсъществуваме със своето друго и със всепроникващия, всеприсъствещ интелект в ненарушимо екзистенциално единство.

Повече за пространството и времето в техния обективен, чисто физически аспект може да намерите на адрес: http://ontodialectics.orgfree.com/

Глупави мисли от велики мислители:
А. Айнщайн е казал: „Различията между минало, настояще и бъдеще са само една ужасно настойчива илюзия.“ Питам се, ако за него това е така, то какво ли е искал да каже с Теория на относителността.                                                         


неделя, 13 ноември 2016 г.

4. Онто-практика: от екзистенциална самота и „безусловна“ любов към съсъществуване


В досегашните си занимания медитирахме или размишлявахме, търсейки надеждно знание за себе си и за това, което възприемаме като свое друго, различно от нас. Видяхме, че и двата метода са плодотворни и ни водят до наши лично преживяни и дълбоко осъзнати истини, които по-рано не сме познавали. С натрупването на известен опит, ще свикнем да съчетаваме тези два подхода по-най прилягащия на личността ни начин, но това, за което си струва да си дадем сметка още сега и да запомним завинаги е, че по всяко време, при всички житейски обстоятелства, когато се чувстваме объркани, притеснени, стресирани, изплашени, фрустрирани, наранени ...и изобщо извадени от равновесие, можем да се отпуснем физически, да насочим вниманието си към своите вътрешни преживявания и да потърсим онова свое състояние, в което ясно чувстваме и осъзнаваме собственото си съществуване в единение с това, което е извън нас, изпълнени от присъствието на всепроникващия божествен интелект. В това състояние на тялото и на духа ние никога не сме сами и винаги можем да потърсим успокоение, просветление, защита и подкрепа.

Казват, че чувството за самота и страхът от самотата се възпитават в човека още от най-ранно детство и произтичат от недостатъчните грижи и обич на родителите към невръстното дете. Бебето плаче гладно, напикано или наакано, а няма кой да му обърне внимание, да го нахрани, подсуши, успокои... Но ние знаем, че имаме и други страхове, свързани със самотата – страхът, че няма да получим одобрение и признание, страхът, че няма да бъдем приети от харесвания човек, или че ще бъдем отхвърлени от своята общност, ...страхът, че ще ни изгонят от Рая... Това са страхове не само на детската, но и на зрялата ни възраст и е интересно какво стои дълбоко зад тях, дали неосъзнатия детски комплекс да се страхуваме от самотата, дали невроните и синапсите в мозъка ни, фиксирали минали преживявания на самота и страх, или пък някой непрекъснато ни плаши, манипулира, промива мозъците ни и ни програмира и препрограмира да се страхуваме? Да потърсим отговора в себе си, по познатия ни вече начина, който установихме, че дава надеждни резултати.

Усамотяваме се в нашето място за медитиране и ограничаваме до колко е възможно външните звукови, светлинни и др. дразнения. Отпускаме напрежението във физическото си тяло, като насочваме вниманието си навътре, докато ясно възприемем собственото си битие. За да ускорим процеса на релаксация и концентрация, можем да фокусираме вътрешния си взор в пространството между веждите, да следим дишането си или да се вслушаме в тихото жужене в темето и в пространството между ушите. Отклоняваме всички странични мисли като просто се въздържаме да ги изразяваме в словесна форма чрез вътрешния си глас. „Аз съм!“, „Ти си!“, „То е!“ - това са единствените мисли, които допускаме до своето съзнание... И се самонаблюдаваме.

Какво е това, което си заслужава да бъде забелязано? Аз съм, съществувам и имам способността да възприема и осъзная този факт. Наред с това, имам физическо тяло, в което пребивавам, макар и да не мога точно да се локализирам вътре в неговите граници. Имам внимание – особен вътрешен поглед, който мога да насочвам към това, които е в мен и извън мен и ме привлича или трайно ме интересува. Имам способността да избирам и да решавам накъде да насоча своето внимание, както и волята и силата да следвам взетото решение... Имам поток от възприятия и мисли и един вътрешен глас, с който мога словесно да ги изразя. Този вътрешен глас се произнася от мое лице и изглежда ми е нещо присъщо... Чувам шумовете и външните гласове, които идват от моето друго, но не чувам глас от страна на всепроникващия интелект, присъстващ в мен и извън мен. Тази индивидуална обособеност на собственото ми същество поражда в мен две странни чувства – най напред чувството за екзистенциална самота, а когато го преодолея, на негово място идва чувството за съсъществуване (или за безусловна и безпределна любов). Екзистенциалната самота е нещо илюзорно: несъзнателно очакваме и ни се иска, така както чуваме собствените си мисли, изразени словесно от вътрешния ни глас, да чуваме напътствията и съветите и на всепроникващия, присъстващ в нас и извън нас интелект. И понеже това не ни се случва или пък се случва на малцина и то изключително рядко, ние попадаме в плен на илюзията, че сме изоставени и екзистенциално самотни.

Преодоляването на илюзията за екзистенциална самота изисква още малко усилия. От основното си медитативно състояние и от твърдението: „Аз съм!“ нека да пренасочим вниманието си към всепроникващия, всеприсъстващ интелект и да пропуснем потока породени мисли.

Ти си!“ ...в мен и извън мен. Тялото, в което пребивавам (живея) не е мое, а твое проявление. Твое проявление са и нещата извън мен, в които аз съзирам прояви на организираност и интелект. Твое проявление са телата на всички индивидуално обособени живи същества като мен, с които аз мога да общувам и да обменям информация, чувства, енергия, опит... Твое проявление е средата, в която животът ни е възможен: земята, водата, слънцето, вятъра ...тревата. Твое проявление са близкият и далечен космос и господстващите в тях ядрени сили, електромагнетизъм, гравитация... Твое проявление са и моите собствени интелектуални способности; като индивидуално обособено, съзнателно същество, аз съм твоя интегрална частица... Не е трудно да осъзная, че и вътрешният ми глас не винаги изказва мои мисли и не винаги говори от мое име. Кой ми казва: „Недей!“ и възпира проявите ми на емоционална необузданост и егоизъм? В миговете на просветление, кой ми разкрива истини, до които не бих могъл да стигна сам? Кой ме измъква като по чудо от кризисни ситуации?... А и защо искам и очаквам винаги да ми говориш с човешки глас (и да ми се явяваш в човешки образ), когато в твоя арсенал има много по-ефективни изразни средства и средства за общуване като съня и емоционалното преживяване, като болката и удоволствието, като страха и любовта... Особено любовта, наречена „безусловна и безгранична“. Но това между нас е нещо повече от любов, то е съсъществуване! Аз съм твое проявление, твоя интегрална частица и без мен, ти не би бил цялостен, всепроникващ и всеприсъстващ интелект. Ако една от интегралните ти частици като мен, може да бъде създадена от нищото (другото на това, което е) и по-късно унищожена и изпратена отново в небитието, то по същия начин може да бъде трансформирана и всяка друга частица битие и така съществуващото всичко да бъде превърнато в нищо! И къде отива един от основните онтологични принципи, този за самозапазване на битието? Аз не мога без Теб и Ти не можеш без Мен! Ние сме в неразрушимо екзистенциално единение! Няма екзистенциална самота, няма безусловна любов, няма сътворение и унищожение, това са илюзорни представи, на по-дълбоко ниво ние сме просто едно – това, което е! Ти си всеобщото, великото, а аз съм само едно от твоите неизброими индивидуално-обособени, частни проявления...

Това са потресаващи прозрения, които е невъзможно да не ни променят. Но стига толкова за днес.

събота, 5 ноември 2016 г.

3. Онто-размисъл: „Аз съм!“, „То е!“, „Ти си!“ ...и какво следва от това

В първите ни две онто-практики обърнахме внимание на това, че когато се изолираме от достъпа на външна информация, отпуснем физическото си тяло и насочим вниманието си към своите вътрешни преживявания, по един безспорен начин възприемаме собственото си съществуване и установяваме, че нашето битие не е тъждествено с битието на физическото ни тяло. Осъзнаваме и присъствието на един всепроникващ интелект, който организира и поддържа градивните елементи (клетки, органи и системи), както и жизнените процеси в нашето тяло. Обобщихме всичко това в три кратки твърдения: „Аз съм!“, „То е!“ и „Ти си!“. Направихме нещо елементарно, но значението му за нас може да бъде огромно. Да седнем и да осмислим, това което ни даде досегашния ни медитативен опит.

В началото се съмнявахме във всичко и търсехме някаква безспорна истина, от която да започнем да опознаваме себе си и света. Сега всеки от нас има такава своя преживяна истина и може да се върне към нея винаги, когато поиска или изпита нужда от това.

Аз съм!“ Не знам какво съм и къде съм локализиран като същност, но знам, че моето съществуване не е тъждествено с това на физическото ми тяло. И веднага откривам множество доказателства извън медитативния си опит, на които обикновено не съм обръщал достатъчно внимание. Непрестанно дишам, пия вода, приемам храна, наддавам килограми или отслабвам, милиони клетки в тялото ми измират, други се делят, имунната ми система се бори постоянно с вируси и бактерии... Но всичко това (а и много други неща, за които изобщо не си давам сметка), е встрани от моето битие като същност. Много от нещата, случващи се в мен и с мен, аз не възприемам, не осъзнавам, не бих могъл да организирам или да направлявам. Аз по-скоро пребивавам временно във физическото си тяло и се ползвам от неговото гостоприемство и неговите услуги, докато работя, чета пиша, лекувам болежките си... или се опитвам да намеря себе си и своя път.

И тук идва следващото ни прозрение: „То е!“ - всичко това, което възприемам като Не-аз. Моята коса, моята брада, моите нокти, слюнката ми и т.н. всички те съдържат генетичен материал от мен, но това очевидно не съм Аз. Претърпял съм сложна сърдечна операция, вливана ми е чужда кръв, с чужди гени... Какво е станало с мен, сега това сърце и това тяло Аз ли съм? Оглеждам се наоколо и виждам сгради, дървета, коли и ...други хора. Всички тези неща са частици от моето друго, от това, което възприемам и осъзнавам като Не-аз. Моето друго започва вътре в мен и се простира до границите на Вселената, ако тя има край. Аз съм в центъра на моя субективен свят в обятията на моето друго. Аз и То сме всичко, което съществува, изпълнени и обединени (организирани в едно) от всепроникващ безкраен интелект... и извън нас няма нищо. Това откритие е потресаващо, а съждението „Съществуващото е!“, тъждествено на „Аз и То сме!“, е истина, изведена току-що от нас в резултат от онтологичните ни размисли и разсъждения. Другото на това, което е, би следвало да е Нищото, това, което няма битие. Може ли някой да оспори тази истина, с какви доводи и как бихте приели възраженията му, след това, което изживяхме и премислихме?

От това, че съществуващото е всичко, освен че се самонаблюдава, самоосъзнава и самоорганизира от изпълващия го с присъствието си всепроникващ интелект, следва още, че то се самозапазва (не губи никога своето битие и не би могло да се превърне в своето друго, в нищо), както и това, че се самоопределя, движи само, самоизменя... С други думи казано: съществуващото е всичко, което е, то е единно, неговото друго - лишеното от битие няма свойства, не може да му се противопоставя, да го ограничава, дезинтегрира и променя. Единното съществуващо е затворена система, то се самосъхранява и самоопределя и това са двата основни принципа, отразяващи неговата същност. Повече за тези отнтологични принципа ще намерите на: http://ontodialectics.orgfree.com/#Vavedenie. А сега да спрем дотук, за да свикнем с новите за нас истини.

Глупави мисли на велики мислители:
Сократ е известен с това, че е казал: „Познай себе си!“ и пръв е поставил в центъра на философията човека вместо природата. Но Сократ е казал и: „Не животът, а добрият живот си струва да бъде ценен.“ Питам се – ценното в живота не е ли това, че познавайки себе си можем да го направим добър и по-добър...