Какво представлява самата теория бихте могли да се информирате на нейния сайт: http://ontodialectics.orgfree.com/ или като изтеглите краткото въведение към нея в .pdf формат: https://drive.google.com/file/d/0BwWddNdHdKikU1VjZ09VNFNoTFE/view?usp=sharing.
Ако се интересувате как е създадена онтодиалектиката стъпка по стъпка и през какви трудности и лутания е преминал автора и, изтеглете безплатно книгата: „Истината се ражда и като бездомно куче“ - https://drive.google.com/file/d/0BwWddNdHdKikTmpzckdRTC05Q1U/view?usp=sharing




неделя, 13 ноември 2016 г.

4. Онто-практика: от екзистенциална самота и „безусловна“ любов към съсъществуване


В досегашните си занимания медитирахме или размишлявахме, търсейки надеждно знание за себе си и за това, което възприемаме като свое друго, различно от нас. Видяхме, че и двата метода са плодотворни и ни водят до наши лично преживяни и дълбоко осъзнати истини, които по-рано не сме познавали. С натрупването на известен опит, ще свикнем да съчетаваме тези два подхода по-най прилягащия на личността ни начин, но това, за което си струва да си дадем сметка още сега и да запомним завинаги е, че по всяко време, при всички житейски обстоятелства, когато се чувстваме объркани, притеснени, стресирани, изплашени, фрустрирани, наранени ...и изобщо извадени от равновесие, можем да се отпуснем физически, да насочим вниманието си към своите вътрешни преживявания и да потърсим онова свое състояние, в което ясно чувстваме и осъзнаваме собственото си съществуване в единение с това, което е извън нас, изпълнени от присъствието на всепроникващия божествен интелект. В това състояние на тялото и на духа ние никога не сме сами и винаги можем да потърсим успокоение, просветление, защита и подкрепа.

Казват, че чувството за самота и страхът от самотата се възпитават в човека още от най-ранно детство и произтичат от недостатъчните грижи и обич на родителите към невръстното дете. Бебето плаче гладно, напикано или наакано, а няма кой да му обърне внимание, да го нахрани, подсуши, успокои... Но ние знаем, че имаме и други страхове, свързани със самотата – страхът, че няма да получим одобрение и признание, страхът, че няма да бъдем приети от харесвания човек, или че ще бъдем отхвърлени от своята общност, ...страхът, че ще ни изгонят от Рая... Това са страхове не само на детската, но и на зрялата ни възраст и е интересно какво стои дълбоко зад тях, дали неосъзнатия детски комплекс да се страхуваме от самотата, дали невроните и синапсите в мозъка ни, фиксирали минали преживявания на самота и страх, или пък някой непрекъснато ни плаши, манипулира, промива мозъците ни и ни програмира и препрограмира да се страхуваме? Да потърсим отговора в себе си, по познатия ни вече начина, който установихме, че дава надеждни резултати.

Усамотяваме се в нашето място за медитиране и ограничаваме до колко е възможно външните звукови, светлинни и др. дразнения. Отпускаме напрежението във физическото си тяло, като насочваме вниманието си навътре, докато ясно възприемем собственото си битие. За да ускорим процеса на релаксация и концентрация, можем да фокусираме вътрешния си взор в пространството между веждите, да следим дишането си или да се вслушаме в тихото жужене в темето и в пространството между ушите. Отклоняваме всички странични мисли като просто се въздържаме да ги изразяваме в словесна форма чрез вътрешния си глас. „Аз съм!“, „Ти си!“, „То е!“ - това са единствените мисли, които допускаме до своето съзнание... И се самонаблюдаваме.

Какво е това, което си заслужава да бъде забелязано? Аз съм, съществувам и имам способността да възприема и осъзная този факт. Наред с това, имам физическо тяло, в което пребивавам, макар и да не мога точно да се локализирам вътре в неговите граници. Имам внимание – особен вътрешен поглед, който мога да насочвам към това, които е в мен и извън мен и ме привлича или трайно ме интересува. Имам способността да избирам и да решавам накъде да насоча своето внимание, както и волята и силата да следвам взетото решение... Имам поток от възприятия и мисли и един вътрешен глас, с който мога словесно да ги изразя. Този вътрешен глас се произнася от мое лице и изглежда ми е нещо присъщо... Чувам шумовете и външните гласове, които идват от моето друго, но не чувам глас от страна на всепроникващия интелект, присъстващ в мен и извън мен. Тази индивидуална обособеност на собственото ми същество поражда в мен две странни чувства – най напред чувството за екзистенциална самота, а когато го преодолея, на негово място идва чувството за съсъществуване (или за безусловна и безпределна любов). Екзистенциалната самота е нещо илюзорно: несъзнателно очакваме и ни се иска, така както чуваме собствените си мисли, изразени словесно от вътрешния ни глас, да чуваме напътствията и съветите и на всепроникващия, присъстващ в нас и извън нас интелект. И понеже това не ни се случва или пък се случва на малцина и то изключително рядко, ние попадаме в плен на илюзията, че сме изоставени и екзистенциално самотни.

Преодоляването на илюзията за екзистенциална самота изисква още малко усилия. От основното си медитативно състояние и от твърдението: „Аз съм!“ нека да пренасочим вниманието си към всепроникващия, всеприсъстващ интелект и да пропуснем потока породени мисли.

Ти си!“ ...в мен и извън мен. Тялото, в което пребивавам (живея) не е мое, а твое проявление. Твое проявление са и нещата извън мен, в които аз съзирам прояви на организираност и интелект. Твое проявление са телата на всички индивидуално обособени живи същества като мен, с които аз мога да общувам и да обменям информация, чувства, енергия, опит... Твое проявление е средата, в която животът ни е възможен: земята, водата, слънцето, вятъра ...тревата. Твое проявление са близкият и далечен космос и господстващите в тях ядрени сили, електромагнетизъм, гравитация... Твое проявление са и моите собствени интелектуални способности; като индивидуално обособено, съзнателно същество, аз съм твоя интегрална частица... Не е трудно да осъзная, че и вътрешният ми глас не винаги изказва мои мисли и не винаги говори от мое име. Кой ми казва: „Недей!“ и възпира проявите ми на емоционална необузданост и егоизъм? В миговете на просветление, кой ми разкрива истини, до които не бих могъл да стигна сам? Кой ме измъква като по чудо от кризисни ситуации?... А и защо искам и очаквам винаги да ми говориш с човешки глас (и да ми се явяваш в човешки образ), когато в твоя арсенал има много по-ефективни изразни средства и средства за общуване като съня и емоционалното преживяване, като болката и удоволствието, като страха и любовта... Особено любовта, наречена „безусловна и безгранична“. Но това между нас е нещо повече от любов, то е съсъществуване! Аз съм твое проявление, твоя интегрална частица и без мен, ти не би бил цялостен, всепроникващ и всеприсъстващ интелект. Ако една от интегралните ти частици като мен, може да бъде създадена от нищото (другото на това, което е) и по-късно унищожена и изпратена отново в небитието, то по същия начин може да бъде трансформирана и всяка друга частица битие и така съществуващото всичко да бъде превърнато в нищо! И къде отива един от основните онтологични принципи, този за самозапазване на битието? Аз не мога без Теб и Ти не можеш без Мен! Ние сме в неразрушимо екзистенциално единение! Няма екзистенциална самота, няма безусловна любов, няма сътворение и унищожение, това са илюзорни представи, на по-дълбоко ниво ние сме просто едно – това, което е! Ти си всеобщото, великото, а аз съм само едно от твоите неизброими индивидуално-обособени, частни проявления...

Това са потресаващи прозрения, които е невъзможно да не ни променят. Но стига толкова за днес.

Няма коментари:

Публикуване на коментар