9. Онто-практика: Защо толкова често грешим, и можем ли нещо да променим?

От предишните ни срещи вече знаем колко важна е личностната идентификация и как със съзнателната и промяна можем да актуализираме отношението към себе си и към нещата около нас, заедно с произтичащите от това промени в поведението на най-дълбоко духовно и екзистенциално ниво. Сега ще продължим темата, като обърнем малко повече внимание на някои проблеми, свързани с възможностите ни да се адаптираме към промените в средата (да живеем в хармония със своето друго), да осъзнаваме своите грешки и своевременно да ги поправяме. Ще дефинираме понятието адапнивно-функционална недостатъчност (АФН)...

Представете си следната обичайна за ежедневието картина: ставаме сутрин недоспали, пускаме една вода в тоалетната, наплискваме лицето си на-две на-три (няма време за бръснене), взимаме набързо каквото ни попадне от хладилника, ако има време за кафе – добре и тръгваме, бързайки за работа. На излизане си хвърляме един бегъл поглед в огледалото и тичаме за автобуса. И така ден след ден – едно и също: евтината бекярска квартира, недоспалата и небръсната физиономия, чорлавата прическа, старите протрити дънки и старото яке, износените вече маратонки, недопушената цигара на спирката... Съседите ни познават и приемат в този ни вид и ако нещо се промени, гледат с недоумение и питат: „Как е? Какво става?“ И ние се познаваме така, пребиваваме в своята зона на комфорт. Знаем си работата, като пръстите на дясната ръка, познаваме си началниците до втръсване (пием си бирата с тях), знаем кога да се натегнем и как да се скатаем, знаем колко пари ще вземем и за какво стигат или не стигат... Имаме си дори философия - „Битието определя съзнанието!“ Милиони живеят като нас и други милиони мечтаят да си уредят живота като нас... Човекът е това, което и той и другите виждат и мислят че е, това което притежава, това което работи, това което изкарва – напълно тъждествен със своя материално-физически еквивалент...

Да видим сега какво е общото и в какво е разликата между двете личностни идентификации: „Аз съм духът, който осъзнава собственото си съществуване!“ и „Аз съм строителния работник, който бърза за работа!“ И двете идентификации са проява на Аз-а, който се самоопределя, обособява и противопоставя на своето друго – Не-аз. И двете идентификации предполагат и изискват притежаването на някакви способности и умения, необходими да се осъществи (да се изиграе) избраната роля. Различията обаче са повече от общите характеристики. Духът осъзнаващ себе си открива своята уникалност, ценност и неповторимост, той знае, че без него съществуващото всичко не може да бъде пълно и съвършено и нещо повече, той стига до мисълта, че е вечен и неунищожим... Духът няма материални котви, за които да се държи и такива не са му необходими. Осъзнава пребиваването си във физическото тяло и в материалната Вселена, но знае, че е нещо различно от тях, знае, че може да избира различни роли в света, който обитава и да ги играе с пълен успех, когато е в единение с Бога. Строителният работник, който бърза за работа има други илюзии, той си мисли, че е млад и силен, че може да пие вечер до късно и сутрин спал-недоспал да върви на обекта. Той знае, че от него в бригадата няма по-добър зидар, мазач, арматурист или кофражист и че това го прави незаменим. Работникът се е закотвил физически и материално в своето ежедневие и неговият избор на роли е ограничен. Усилията му са насочени да постигне и запази някакви предимства в упражняваната професия... И дори когато се моли той знае, че „Бог дава, но в кошара не вкарва!“

Какво излиза? Колкото по-конкретна и детайлизирана е личностната идентификация, толкова по-ограничени са възможностите за избор и адаптация и по-илюзорни са предимствата и притежаваните умения. В цялата Вселена не може да се намери дух идентичен на вас, но и в съседната бригада има предостатъчно добри мазачи и арматуристи, нали... Най-интересното обаче е, че всички ние във всеки миг от своя живот и във всяка една житейска ситуация сме носители и по необходимост съвместяваме в себе си от една страна своята актуално-фронтална личност, с която се явяваме пред света и се справяме с ежедневието и от друга страна една по-висша, трансцедентална същност, с целият и духовен потенциал... И най-светия аскет потънал в самадхи (в единение с Бога) има нужда от някой неща: от видело, от свеж въздух, от къшей хляб, водица, от нещо да прикрие срамотиите си, да се прислони... Разказват, че Диоген имал само една паница, с която си гребял вода. Видял бездомно куче да лочи от локвите и хвърлил паницата... Хвърлил паницата – но не се отказал от водата!

Миналия път упражнихме медитация, която ни помага да се абстрахираме от своето его и да се потопим в потока на битието, като от „Аз съм!“ преминахме в състоянието „Съм!“ Видяхме, че тази медитация ни дава възможност да изчистим за кратко или за по-дълго всички стари идентификации. Когато я овладеем достатъчно добре, ние ще можем дори в ежедневието си да се абстрахираме в голяма степен от своя Аз и да мислим и действаме по един не толкова егоистичен начин. Но това не ни решава всички проблемите, произтичащи и свързани с нашата идентичност. В ежедневието си с другите всеки от нас е някой със свое физическо присъствие, със своя неприкосновена територия, със свое име, чувства, интереси... Колкото и да съм потопен в потока на абсолютното си собствено и космическо битие, достатъчно е жена ми да извика от кухнята: „Милко, я отиди до магазина!“, за да ме върне към моята актуално-фронтална личност и идентичност на домакин и съпруг. Това, че съм дух, който осъзнава себе си и може да се абстрахира от своето его не ми помага да подправя яденето във фурната, без да съм купил подправки... Та тази противоречивост и поли валентност на човешкото битие наричам адаптивно-функционална недостатъчност (АФН). Както и да се идентифицира човек, колкото и осъзнат да е, в каквато и възвишена или битово-банална роля да е влязъл все има нещо, в което да е неадекватен и да греши... Звучи стряскащо, нали?... Да спрем ли дотук и да си дадем малко време, за да свикнем с идеята, че сме изначално обременени или направо да благодарим на Бога, че ни е дарил с този чуден подтик и механизъм вечно да търсим и преоткриваме себе си?

Вижте как се идентифицира друг един блогар, за да почувствате сложността на процеса и от негова гледна точка - http://adyulgerov.blogspot.bg/2017/01/blog-post.html      

8. Онто-практика: Как създаваме себе си (своето Его) и можем ли да се абстрахираме от него?...

От предишната ни среща вече знаем колко важна е личностната идентификация и как със съзнателната и промяна можем да актуализираме отношението към себе си и към нещата около нас, заедно с произтичащото ни от това поведение на най-дълбоко духовно и екзистенциално ниво. Сега ще продължим тази тема, като обърнем малко повече внимание на някои доста банални клишета, свързани с творческата сила на мисълта, с формирането на нашето човешко ЕГО и с възможността да се абстрахираме от него.

Влизаме в Google и търсим какво пише по въпроса. Отваряме на посоки и четем: „Всяка наша МИСЪЛ е нещо реално – тя е СИЛА... редица изследвания в Йелския, Чикагския и Станфордски университети доказват, че мисълта произвежда явления, подобни на електрическите, че частиците на живата материя се променят от положителни на отрицателни и обратно под влияние на мисълта... много примери от живота ни показват как мисълта влияе не само върху тялото ни и нашето здраве, но променя и нещата около нас – хората, обстоятелствата…Тя се излъчва от нас, създава наша собствена атмосфера и влияе на другите и на тяхното отношение към нас. Хората ни виждат такива, за каквито се мислим...“ На друго място четем, че „мисълта се материализира“, че „тя е всичко“, че чрез мисълта си „ние създаваме нашата реалност“, „караме нещата да се проявят“... Как стоят нещата за нас от общо-философска (онтодиалектична) и от чисто практичесна гледна точка?

От предишните публикации знаем, че съществуващото е всичко. Освен че се самонаблюдава, самоосъзнава и самоорганизира от изпълващия го с присъствието си всепроникващ интелект, то се самозапазва (не губи никога своето битие и не се превръща в своето друго, в нищо), самоопределя се, движи се само, самоизменя се... С други думи казано: съществуващото е всичко, което е, то е единно, неговото друго - лишеното от битие няма свойства, не може да му се противопоставя, да го ограничава, дезинтегрира и променя. Единното съществуващо е затворена система, която се самосъхранява и самоопределя и това са двата основни принципа (закона), изразяващи неговата същност. Повече по въпроса ще намерите тук: http://ontodialectics.orgfree.com/#Vavedenie.

От чисто човешка гледна точка това означава, че всеки миг, във всяко едно състояние, с всичко което правим (или не правим), ние се самоопределяме, проявявайки своята дълбока същност. Докато сме живи, ние дишаме, храним се, движим се, обменяме вещества, енергия и информация... Дори и след това, ние продължаваме да присъстваме в спомените и в сънищата на близки и познати, в снимките и в картините, на които сме изобразени, в документите, в разказите, в статиите и в книгите, които споменават за нас... Ние въздействаме и продължаваме да въздействаме върху себе си и върху света с всеки квант излъчена или приета от нас енергия, но и с всеки бит, свързана с нас информация. Искаме или не искаме, с радост и с любов, с болка, с гняв или с омраза, съществувайки тук и сега или там някъде в отвъдното, ние непрестанно формираме себе си и света извън нас... и не можем да избягаме от този онтодиалектичен закон. Всеки от нас е неотделима частица от всичкото, което е, винаги е бил и завинаги ще си остане такава... При това действително състояние на нещата да кажеш само, че „човешката мисъл е нещо реално, че е сила, която се материализира и създава нашата реалност“, е доста елементарно, повърхностно и тривиално. Истината е много по-дълбока, защото не само човешката мисъл въздейства на самия човек и на света, тази сила имат и нашите чувства и емоции, нашите осъзнати и неосъзнати потребности, реакции, избори, мечти, надежди, намерения... Няма нещо в нас, което да съществува и да не е реална сила и което да няма въздействие върху нас и върху света, в който живеем.

На повърхността на нещата - „Ние сме това, което мислим за себе си!“ Така се формира нашето его. Аз съм мъж, българин, съпруг, баща и дядо, минен инженер в пенсия по болест, автор на ОнтоДиалектиката... В този списък мога да добавя и други мои идентификации, но и така нещата стават ясни: „Аз съм това, което мисля за себе си!“...и по-лесно ми е да вляза в ролята на български пенсионер и минен инженер, отколкото на американски астронавт или на световен шампион по бокс. В този списък обаче, аз не мога да впиша моите неосъзнати импринтинги и идентификации, а те със сигурност са повлияли не по-малко върху това, което съм и в частност върху изборите ми да бъда съпруг и баща, минен инженер и автор на това или онова... Разбирате ли? Ние сме не само това, което мислим за себе си. Ние сме и онова, което не осъзнаваме и не можем да изразим мислено в словесна форма като своя идентичност... И в тази връзка мисълта и мисленето са най-вече средства чрез което можем разумно, смислено и ефективно да използваме своя мозък и по-специално неговото ляво полукълбо за опознаване на себе си и на света. А такъв инструмент е и... вниманието, да кажем.

Да направим сега едно упражнение. Усамотете се в своето тихо и спокойно място за медитация, отпуснете се и навлезте отново в онова базисно „Аз съм!“ състояние на тялото и на духа, от което обикновено започваме нашите самонаблюдения. Ако сте били достатъчно настойчиви и старателни в досегашните ни занимания, това вече ще ви се отдава, дори когато се занимавате с обичайните си ежедневни дейности. Ако сега за пръв път попадате на онто-практическа публикация просто превъртете архива на моя блог: http://onto-practice.blogspot.bg/ и се запознайте с първите публикации в него от октомври 2016 г. Та... почувствахте ли, вживяхте ли се в своето битие? „Аз съм!“ - повторете наум тази мисъл няколко пъти, докато завладее съзнанието ви и всички останали мисли избледнеят и се разсеят някъде назад в бекграунда. После разширете тази мисъл до: „Аз съм птица!“...“Аз съм птица, която се рее в небето!“ Какво стана, получи ли се? Видяхте ли родния си дом от птичи поглед? Почуствахте ли топлото въздушно течение, което ви издига нагоре, лекотата, свободата, необятността зад хоризонта...? А сега, унесени в своя полет, конкретизирайте малко своето изявление: „Аз съм гълъб, който се рее в небето!“ или: „Аз съм ястреб, който се рее в небето!“, а може би: „Аз съм чайка, която се рее в небето!“? Виждате ли как след всяка конкретизация, преживяването се променя, обогатявайки се с нови и различни нюанси... А сега изведнъж заявете: „Аз съм пуяк, който се рее в небето!“ - какво стана, рухна ли всичко, изчезна ли магията... и защо се случи така, та нали и пуякът е птица...? Просто това, с какво се идентифицираме има огромно значение. Ние можем да си представим, че сме различни птици, нещо което очевидно не е истина, но не ни се иска да бъдем пуяци – това накърнява егото ни (вижда ни се обидно) и още повече пуяци, които се реят в небето, което е направо абсурдно.

А сега да пробваме нещо изключително – така да актуализираме своята идентичност, че да се абстрахираме (освободим) от своето его. Отпуснете се в своето базисно „Аз съм!“ състояние. Може да задълбочите преживяването като вдишвайки наум произнасяте: „Аз...“, а издишвайки довършвате фразата: „...съм!“ Концентрирайте цялото си внимание върху това. Вдишване = АЗ, издишване = СЪМ! Продължете така няколко минути, докато дишането ви навлезе в своя естествен, спокоен и повърхностен ритъм, когото не упражнявате съзнателен контрол върху него и тогава променете постепенно фразата. Оставете настрана подлога АЗ и концентрирайте цялото си внимание върху действието СЪМ. Вдишване = СЪМ, издишване = СЪМ! Вдишване = СЪМ, издишване = СЪМ!... Почувствахте ли промяната? Вече не се обособявате като нещо индивидуално съществуващо, различно от своето друго и не поставяте никаква преграда между себе си и света извън вас, между себе си и своя Бог. Сега сте битие в най-чистата му, вечна, обща и необременена с идентификации форма. За да изживеете и осъзнаете истинската дълбочина и благодат на това състояние е необходим известен опит, затова ще спрем засега дотук.