7. Онто-идентификация: „Аз съм това, което... приемам да бъда!“, „Ти си... моя Бог!“

От предишните постинги в блога ми вече имате достатъчно ясна представа до какви дълбоки прозрения и логически изводи могат да ни доведат практическите ни заниманията с онтодиалектика. Преживяхме и осъзнахме съсъществуването си с нашето Не-Аз и с Бога, придобихме представа за двата основни онто-принципа, че Съществуващото се самозапазва и самоопределя, като пълна противоположност на своето друго – Нищото, усетихме и осмислихме своето собствено, вътрешно време и пространството... Опитахме се да адаптираме придобитото ново познание към старите религиозни догми и научни парадигми... Сега можем спокойно и с увереност да продължим, като потърсим отговор на някои от най-важните въпроси в човешкия живот: „Кой съм аз!“, „Каква е моята мисия?“, „Какъв трябва да бъда?“, „Как да се преборя със своето его и да постигна вътрешна хармония?“... Сам по себе си всеки един от тези въпроси може да се приеме като достатъчно основание за задълбочено самостоятелно изследване, за изписването на стотици страници с банални клишета и за формулирането на някакви мижави и съмнителни резултати. Ние няма да правим подобни операции. Ще караме направо по познатия ни вече път: ще се отпуснем в медитативна поза, ще фокусираме вниманието си върху интересуващия ни въпрос и ще наблюдаваме мислите, които идват в съзнанието ни и отминават, заместени от други мисли. Преживяванията на всеки практикуващ ще бъдат напълно субективни, неповторими, специфични... така че аз не мога да дам някаква всеобща съдържателна схема. Някои ще стигнат до дълбоки личностни прозрения, други няма да могат, но полза във всички случаи ще има, още повече, че няма никакви ограничения във възможностите за многократно и все по-задълбочено експериментиране.

И така: усамотяваме се в своето тихо кътче за медитиране, отпускаме физическото си тяло стъпка по стъпка, приглушаваме вътрешния си глас, като спираме да изразяваме хрумванията и мислите си словесно и насочваме цялото си внимание към това да локализираме своята същност. Преживяването ни е добре познато – възприемаме и преживяваме своето безусловно съществуване. „Аз съм!“ - това е единствената мисъл, която си позволяваме да изразим словесно с вътрешния си глас. „Аз съм! Аз съм, това което съм!... Но кой съм Аз? Кой съм Аз?“... Нямам представа какво може да ви хрумне в отговор на този въпрос, затова ще ви изложа схематично моите мисли... Но кой съм Аз?... Духът, който осъзнава себе си? Светлината, енергията, вибрацията, полето във физическото ми тяло, в гърдите, в главата...? Вътрешния поглед, вниманието, съзнанието, фокусирано върху тези мисли...? Гласът, който ги повтаря?... Волята да правя всичко това?... Аз съм всичките тези неща и мога всичко това! Аз мога да избирам... да се идентифицирам! Аз съм човек, аз съм мъж, аз съм бял, европеец, българин... аз съм съпруг, баща, дядо...“ Да не навлизаме в повече детайли засега – изнесеното до тук е достатъчно, за да разберем неизбежността и силата на идентификацията. Обикновено целият процес на личностна идентификация протича автоматично и неосъзнато и всеки от нас изпълнява непрекъснато една или няколко различни роли в живота.

Обикновено казват, че човекът е това, което мисли за себе си. Но това е само незначителна част от истината. Неосъзнатата идентификация, наречена импринтинг (от англ. imprinting - запечатване) се наблюдава както при човека, така и при животните. Това е психологически механизъм, благодарение на който впечатления и образи, възприети в определен критичен или ранен период на развитие, остават трайно фиксирани в паметта. Обекти на импринтинга могат да бъдат родителите, братята и сестрите, бъдещите полови партньори, хранителните обекти (включително животните-жертви), постоянните врагове, характерните признаци на мястото, където се живее... Импринтигът се осъществява обикновено в детската и юношеската възраст и последствията от него са най-често необратими.

Най-добре изучената и показателна форма на запечатване на образ е "реакцията на следене" на майката от нейните новородени пиленца или животни. Патета, излюпени от кокошка, се държат като майка си и се страхуват от вадата...

Осъзнаването и овладяването на личностната идентификация посредством описаната по-горе онто-медитативна техника дава изключителни адаптивно-функционални предимства на всеки практикуващ. Ето ви един елементарен пример. Искате да успеете в някакво начинание, да кажем в малък собствен бизнес. Имате подходяща идея, имате необходимите средства и други материални условия, имате подкрепата на своето семейство, но имате и неосъзнатата (подсъзнателна) идентификация на „жертва“ или на неудачник още от най-ранно детство. Каквото и да правите, колкото и да се стараете, нещо дълбоко вътре във вас винаги ще ви пречи и саботира и то така, че вината за провала ви да изглежда все извън вас: в „скапаната държава“, в корумпираните депутати, в мафията, в нелоялната конкуренция... Колкото и да се борите с обстоятелствата, докато не осъзнаете неадекватната си личността идентификация и не я промените, успехът и да иска не може да дойде при вас, защото вие просто сте заключили душата и живота си за него.

Има много важни въпроси свързани с личностната идентификация и ние ще се спрем на някои от тях в следващите постинги. Засега ще обърнем внимание на нещо от изключителна важност. Осъзнатата възможност да актуализираме постоянно своята идентификация и по този начин да овладяваме и коригираме поведението си на най-дълбоко духовно ниво ни изправя пред въпроса каква е мисията ни на този свят и има ли неприемливи и недопустими житейски роли за нас? Как можем да открием за какво сме родени и така да изживеем своя живот, че да постигнем себереализация, да осъществим потенциала си и да почувстваме истинско удовлетворение от това? Екзистенциален проблем – нали? Но изясняването му никак не е трудно. Чрез механизмите на неосъзната или осъзнато овладяна личностна идентификация ние постоянно се самоопределяме, а самоопределяйки се ние формираме нашето отношение към своето друго, към Не-Аза. Ако се изживявам като любещ съпруг и баща отношението ми към семейството ще бъде едно. И съвсем друго ще бъде, ако се позиционирам като ухажор, флиртаджия и сваляч. Ако се мисля за честен човек, ще се държа по един начин, и съвсем по друг начин ще се държа, ако съм решил да бъда манипулатор, мръсник и интригант... И обърнете внимание – дори и да не съзнавам своя идентификационен избор, всепроникващия и всеприсъстващ божествен интелект е неизменно наблюдател на това, което става в мен. Ако изборите и действията ми са в хармония с неговите намерения за мен, аз ще чувствам присъствието му като одобрение и подкрепа и обратно, ако мислите и постъпките ми са в дисхармония с моята мисия на този свят, аз няма да намеря подобна духовна подкрепа, а не е изключено и да стигна до вътрешни угризения, да заговори в мен съвестта... С няколко думи казано, когато мислим и действаме в хармония със себе си и със света – Вселената и явно и неявно ни подкрепя, няма нужда да се борим със живота. И обратно, когато влизаме в неподходящи житейски роли, рано или късно всичко се проваля.

Как можем да обобщим казаното дотук? Аз съм това, което приемам да бъда съзнателно или неосъзнато, все едно. А Ти – всепроникващият и всеприсъстващ интелект в мен и извън мен, си моя Бог. Когато избраната от мен роля в живота е в хармония с Твоята воля и с намеренията Ти за мен – цялата Вселена ме подкрепя, и обратно, когато живея в дисхармония с моята мисия – животът ми се превръща в безкрайно изпитание, в постоянна борба, провали и мъка.

Архетипно поведение:

Архетип (от гръцки ὰρχέτῦπος, означаващо модел, пример) в психологията е модел на обект, личност или начин на поведение. Понякога терминът се използва със значението на стереотип, а в други ситуации може да означава аналогична гледна точка. Архетиповете съществуват във фолклора и литературата от хилядолетия. Основателят на аналитичната психология Карл Густав Юнг в началото на 20-ти век определя компонентите на колективно несъзнаваното като архетипове. Това са образи и фигури, които навлизат неконтролируемо в съзнанието под формата на сънища, фантазии, халюцинации или биват проектирани върху външни обекти.Юнг представя пет основни архетипа:
1. Его-то – регулаторният център на душата и носител (реализатор) на личността;
2. Сянка-та – обратното на егото, често притежава качества, с които егото не се идентифицира, но личността притежава, независимо от осъзнаването на егото;
3. Анима – женското начало на човешката душа (също "душа");
4. Анимус – мъжкото начало ("дух");
5. Персона-та – маската, предпазваща его-то от заобикалящата враждебна природа.
Освен тези пет основни архетипа съществуват и архетипни образи. Те са много на брой, като най-популярните от тях са:
- на детето – чистота, невинност, неопетненост;
- на учителя – мъдрост, архетип на духа;
- на героя – храбър, винаги побеждава злото, извор на алтруизъм и благородство;
- на хитреца, лисицата;
- на дявола или сатана;
- на злодея;
- на чудовището;
- на прераждането;
- на Великата майка – Земята;
- на световното (космическо дърво) и т.н...
Повече по въпроса виж тук: http://moradabg.com/jung_bg.htm

6. Онто-адаптация: какво сме ние – еретици, псевдоучени или...

Читателю, нямам никаква представа, с какви очи гледаш на предходните публикации в този блог. Не знам какъв е твоя жизнен опит и какви поуки си извлякъл от него, в какво вярваш или не вярваш, какво е останало от образованието и научната подготовка, които някога си придобил, с какви свои лоши навици, предразсъдъци или слабости на характера си успял да се пребориш... Не знам доколко задълбочено или повърхностно си прочел написаното от мен и как си преживял и осъзнал, това за което говоря. Просто – не знам, а и не бих могъл да узная, защото нямам непосредствен достъп до твоя вътрешен субективен свят. Това, което обикновено излиза на повърхността е неразбиране, недоумение, неодобрение или направо открита враждебност. И в същата посока би намерил достатъчно авторитетни съмишленици – религията, науката, културните традиции...

Едно от първите еретически учения в ранното християнство е гностицизма (гр.: γνώσις gnōsis, 'знание, познание, наука'), което в противовес на църковните канони давало на всеки посветен директен достъп до религиозните мистерии и езотеричното познание, поради което било ревностно преследвано и унищожено от църквата.

Вижте какво пише в гностическото Евангелие на Тома:

„Исус каза: Този, който разкрие

значението на тези думи няма да вкуси смърт.
Нека този, който търси, не се спре в своето търсене
докато не намери. Когато намери, той ще се смути,
И когато се смути, Той ще се изуми от възхита,
и ще царства над Всичко.
Ако вашите водачи заявяват че царството е на небесата,
птиците на небето ще са там преди вас.
Ако кажат, че то е в морето, рибите на морето ще са там преди вас.
Царството е във вас и без вас. Когато познаете себе си, ще знаете.
Тогава ще знаете, че сте Синове на Живия Отец.
Но ако не познавате себе си, вие сте в бедност, и сте бедност.“ http://www.taiji-bg.com/articles/christianity/ch2.htm

Без да навлизаме в подробности, да видим какво пише и в сайта Православие: „В по-широк смисъл гностик може да бъде наречен човек, който обръща мисления си поглед към света на невидимите, духовни същности и търси спасение чрез полученото посредством божественото Откровение знание за истинската същност на човека и за необходимостта за неговото избавление от оковите на порочния свят на материята. Така в "Евангелие на истината" на Валентин се казва: "Този, който знае [тази истина, или знае себе си], принадлежи на горния свят. Когато го призоват, той отговаря, той се обръща към Бог, който го призовава да се върне към Него". http://www.pravoslavieto.com/inoverie/gnosticism/index.htm

Понятно е защо църквата пази ревностно своето място на посредник между човека и Бога. От позициите на днешната наука картината е доста по-комплицирана. Но и в този случай е почти толкова лесно да ни обвинят в псевдонаучност, колкото и от религиозна гледна точка в ерес. Причината е в това, че направените от нас самонаблюдения, логически изводи и изобщо заниманията ни с практическа онтодиалектика са в противоречие със всички възможни научни парадигми. От времето на Галилей насам учените наблюдават и изучават „обективната реалност“, свеждайки до минимум (когато не могат напълно да игнорират) ролята на познаващия субект. Основен предмет на познание е природата, материята, която се приема за първична. Съзнанието, доколкото го има, е „свойство на високо организираната материя“, човешко огледало в което тя се отразява. Няма Бог, няма Дявол... Науката иска всичко да измери, да докаже експериментално всеки свой извод, да обясни и опише с математически уравнения всичко от елементарните частици до Вселената. На пръв поглед няма какво да се възрази, още повече, че научния и технологичен напредък е очевиден за всички... Но наистина ли господстващата общо-научна парадигма е толкова безспорна и непротиворечива? Кой може да докаже и с какви експерименти, че природата (материята) е наистина първична? Кой може да докаже и с какви експерименти, че съзнанието е продукт от еволюцията на първичната аморфно-дезорганизирана материя? И възможно ли е по принцип с някакви „научни експерименти“ да се докаже първичността на природата (материята), след като основен фактор при тяхното поставяне, провеждане и интерпретиране ще бъде човешкия интелект?

Това от една страна, от друга – да се представя съзнанието като „отражение“ е доста странно. Ако вземем една топка за тенис и я хвърлим към пода, тя ще се удари и ще отскочи, спазвайки законите на Нютон и законите за запазване на енергията и импулса. Колкото и пъти да я хвърлим, толкова пъти ще се повтори едно и също. С малко познания и не много сложни пресмятания можем да опишем траекторията на топката преди да се е ударила в пода и след това. Ако хвърлим обаче същата топка към домашния си любимец, който дреме на пода пред камината, нещата коренно ще се променят – нито топката ще отскочи по познатия ни начин, нито домашният ни любимец ще отреагира еднозначно, както отразява пода. Може да откликне и да се включи в играта, може просто да се премести от другата страна на камината, а може и да излезе от стаята. И колкото и да се стараем не бихме успели да опишем реакцията му с уравненията на Нютон, на електромагнетизма, на Теорията на относителността, на Квантовата механика и т.н. Живата материя не отразява, тя реагира избирателно и това е особено силно изразено в съзнателното поведение на човека...

Какво искам да кажа с всичко това? Имате уникалния шанс да изберете по кой път в търсене на истината да продължите. Да се доверите на стереотипното мислене и на авторитета на институциите или на собствения си онто-практически опит. И в единия и в другия случай ви предстои някакъв процес на адаптация. Ако изберете утъпкания от традицията път, трябва да пренебрегнете собствените си преживявания и прозрения и обратно, ако цените уникалната си индивидуалност, очаквайте да ви обвинят в какви ли не грехове, в невежество и в некомпетентност. Аз лично предпочитам да бъда в хармония със себе си и с онзи по-висш интелект, който откривам да присъства навсякъде в мен и около мен... пък нека да ме мислят за грешник и невежа.

5. Онто-практика: отново за „безусловната“ любов и... за времето и пространството

Миналия път почувствахме и осъзнахме своето безсмъртие в неразрушимо единение със всепроникващия и всеприсъстващ божествен интелект и с всичко друго, което е. Открихме, че сме в състояние на съсъществуване, че взаимно се предполагаме и изискваме. Сега можем да продължим изследването си в тази посока и да видим, до какви нови прозрения то ще ни доведе.

Навлизаме по-бавно или по-бързо в основното си медитативно състояние. Въодушевлението от преживяните миналия път прозрения отново се появява, но сега е малко по-притихнало, като нещо познато. Насочваме вниманието си към нашия вътрешен глас и го ограничаваме да блуждае между: „Аз съм!“, „Ти си!“, „То е!“. После проследяваме чувствата, които ни обземат: няма тревога, няма самота и страх, няма гняв и ярост, няма завист, ревност и отмъстителност... Намираме се в обятията на своето Не-аз като в люлка или върху тихите води на Мъртво море, изпълнени с мека, матова, сиво-бяла светлина и с енергийните вибрации (жуженето) на своето битие. Пълна и безбрежна безметежност, мир и любов... Да, това навярно е тя, онази любов за която говорят пророците и светците. Любовта, която идва от осъзнатото ни единение със света и с Бога... Учили са ни, че големите и значими неща в живота са недостъпни, трудни, сложни и непонятни, че изискват дълги години на отречения, на пост и аскеза... Защо сега не е така? Нима ни споходи божията милост и благодат?... Не, нашият Бог е бил винаги с нас и в нас, Той никога не ни е напускал, изоставял, или гонил от Рая... Просто чак сега се сетихме да отворим сетивата и съзнанието си за Неговото присъствие. Какво ни пречи от днес нататък да изпълним с тази любов своето ежедневие?

Ако се установим при медитацията си само на твърдението: „Аз съм!“, повторим го няколко пъти: „Аз съм! Аз съм! Аз съм!...“, отдръпнем се вътрешно и погледнем доколкото можем целия процес отстрани, ще видим, че битието ни е поредица от последователни, различими едно от друго състояния, всяко от които изразено с едно отделно твърдение: „Аз съм!“ Какво е това?... Нещо като тиктакането на часовник! И какво ще получим, ако обобщим: „Аз съм, бях и ще бъда!“ - твърдение, което едновременно съдържа субективното ни усещане за време, заедно с двата онтологични принципа. Следва, че във всеки миг от вечността, човешкото същество като индивидуално обособена частица интелект съществува в едно вътрешно-присъщо му време, самозапазва се и се самоопределя. Как възприемаме и осъзнаваме този факт, какво отношение имат към него паметта ни, способността ни да правим избор, да вземаме решения, да изявяваме свободно своята воля и т.н. са все въпроси, които не бива да оставим без внимание.

Сега обаче да видим, ще се промени ли нещо, ако заменим изявлението си: „Аз съм!“ с твърдението: „Аз не съм!“ (в смисъл: „Аз не съществувам!“) и изкажем нещо от рода на: „Аз съм! Аз съм! Аз не съм!“ или: „Аз съм! Аз не съм! Аз съм!“.

Ситуацията се променя драматично. Посредством медитация не може да се стигне до възприемане и изживяване на състоянието: „Аз не съм!“. И после, това съждение не може да бъде изказано, ако е истина. Несъществуващият Аз трябва да възприеме, преживее, осъзнае и изрази своето небитие. Нарушава се принципа за самозапазване на съществуващото, унищожава се принципа за самоопределяне на битието – тук небитието прави избора да бъде и намира воля и енергия да осъществи свободно този избор; унищожава се вътрешно-присъщото време на битието и възможността това време да бъде възприемано и осъзнавано като вечно съществуване... И какво ли още не. Остава ни само една възможност. Състоянието: „Аз не съм!“ (в смисъл: „Аз не съществувам!“) да бъде изключено от по-нататъшните ни изследвания като невъзможно (нереално) и неистинно.

Вътрешно-субективна представа за пространството вече имаме. От досегашния си медитативен опит знаем, че е невъзможно да установим къде точно се намира същността ни във физическото тяло. Знаем, че не сме десния си крак, не сме левия си крак, не сме ръцете, гърба или корема... Някъде тук сме, но заедно с нас тук и

там има и нещо друго, различно от нас... Можем, ако решим да насочим вниманието си към съществуващото извън нас и да възприемем и осъзнаем разликата между тук и там. Можем за миг да пропътуваме Вселената или да навлезем навътре в себе си до невъобразими дълбини. По този начин ние съсъществуваме със своето друго и със всепроникващия, всеприсъствещ интелект в ненарушимо екзистенциално единство.

Повече за пространството и времето в техния обективен, чисто физически аспект може да намерите на адрес: http://ontodialectics.orgfree.com/

Глупави мисли от велики мислители:

А. Айнщайн е казал: „Различията между минало, настояще и бъдеще са само една ужасно настойчива илюзия.“ Питам се, ако за него това е така, то какво ли е искал да каже с Теория на относителността.                                                         

4. Онто-практика: от екзистенциална самота и „безусловна“ любов към съсъществуване

В досегашните си занимания медитирахме или размишлявахме, търсейки надеждно знание за себе си и за това, което възприемаме като свое друго, различно от нас. Видяхме, че и двата метода са плодотворни и ни водят до наши лично преживяни и дълбоко осъзнати истини, които по-рано не сме познавали. С натрупването на известен опит, ще свикнем да съчетаваме тези два подхода по-най прилягащия на личността ни начин, но това, за което си струва да си дадем сметка още сега и да запомним завинаги е, че по всяко време, при всички житейски обстоятелства, когато се чувстваме объркани, притеснени, стресирани, изплашени, фрустрирани, наранени ...и изобщо извадени от равновесие, можем да се отпуснем физически, да насочим вниманието си към своите вътрешни преживявания и да потърсим онова свое състояние, в което ясно чувстваме и осъзнаваме собственото си съществуване в единение с това, което е извън нас, изпълнени от присъствието на всепроникващия божествен интелект. В това състояние на тялото и на духа ние никога не сме сами и винаги можем да потърсим успокоение, просветление, защита и подкрепа.

Казват, че чувството за самота и страхът от самотата се възпитават в човека още от най-ранно детство и произтичат от недостатъчните грижи и обич на родителите към невръстното дете. Бебето плаче гладно, напикано или наакано, а няма кой да му обърне внимание, да го нахрани, подсуши, успокои... Но ние знаем, че имаме и други страхове, свързани със самотата – страхът, че няма да получим одобрение и признание, страхът, че няма да бъдем приети от харесвания човек, или че ще бъдем отхвърлени от своята общност, ...страхът, че ще ни изгонят от Рая... Това са страхове не само на детската, но и на зрялата ни възраст и е интересно какво стои дълбоко зад тях, дали неосъзнатия детски комплекс да се страхуваме от самотата, дали невроните и синапсите в мозъка ни, фиксирали минали преживявания на самота и страх, или пък някой непрекъснато ни плаши, манипулира, промива мозъците ни и ни програмира и препрограмира да се страхуваме? Да потърсим отговора в себе си, по познатия ни вече начина, който установихме, че дава надеждни резултати.

Усамотяваме се в нашето място за медитиране и ограничаваме до колко е възможно външните звукови, светлинни и др. дразнения. Отпускаме напрежението във физическото си тяло, като насочваме вниманието си навътре, докато ясно възприемем собственото си битие. За да ускорим процеса на релаксация и концентрация, можем да фокусираме вътрешния си взор в пространството между веждите, да следим дишането си или да се вслушаме в тихото жужене в темето и в пространството между ушите. Отклоняваме всички странични мисли като просто се въздържаме да ги изразяваме в словесна форма чрез вътрешния си глас. „Аз съм!“, „Ти си!“, „То е!“ - това са единствените мисли, които допускаме до своето съзнание... И се самонаблюдаваме.

Какво е това, което си заслужава да бъде забелязано? Аз съм, съществувам и имам способността да възприема и осъзная този факт. Наред с това, имам физическо тяло, в което пребивавам, макар и да не мога точно да се локализирам вътре в неговите граници. Имам внимание – особен вътрешен поглед, който мога да насочвам към това, които е в мен и извън мен и ме привлича или трайно ме интересува. Имам способността да избирам и да решавам накъде да насоча своето внимание, както и волята и силата да следвам взетото решение... Имам поток от възприятия и мисли и един вътрешен глас, с който мога словесно да ги изразя. Този вътрешен глас се произнася от мое лице и изглежда ми е нещо присъщо... Чувам шумовете и външните гласове, които идват от моето друго, но не чувам глас от страна на всепроникващия интелект, присъстващ в мен и извън мен. Тази индивидуална обособеност на собственото ми същество поражда в мен две странни чувства – най напред чувството за екзистенциална самота, а когато го преодолея, на негово място идва чувството за съсъществуване (или за безусловна и безпределна любов). Екзистенциалната самота е нещо илюзорно: несъзнателно очакваме и ни се иска, така както чуваме собствените си мисли, изразени словесно от вътрешния ни глас, да чуваме напътствията и съветите и на всепроникващия, присъстващ в нас и извън нас интелект. И понеже това не ни се случва или пък се случва на малцина и то изключително рядко, ние попадаме в плен на илюзията, че сме изоставени и екзистенциално самотни.

Преодоляването на илюзията за екзистенциална самота изисква още малко усилия. От основното си медитативно състояние и от твърдението: „Аз съм!“ нека да пренасочим вниманието си към всепроникващия, всеприсъстващ интелект и да пропуснем потока породени мисли.

„Ти си!“ ...в мен и извън мен. Тялото, в което пребивавам (живея) не е мое, а твое проявление. Твое проявление са и нещата извън мен, в които аз съзирам прояви на организираност и интелект. Твое проявление са телата на всички индивидуално обособени живи същества като мен, с които аз мога да общувам и да обменям информация, чувства, енергия, опит... Твое проявление е средата, в която животът ни е възможен: земята, водата, слънцето, вятъра ...тревата. Твое проявление са близкият и далечен космос и господстващите в тях ядрени сили, електромагнетизъм, гравитация... Твое проявление са и моите собствени интелектуални способности; като индивидуално обособено, съзнателно същество, аз съм твоя интегрална частица... Не е трудно да осъзная, че и вътрешният ми глас не винаги изказва мои мисли и не винаги говори от мое име. Кой ми казва: „Недей!“ и възпира проявите ми на емоционална необузданост и егоизъм? В миговете на просветление, кой ми разкрива истини, до които не бих могъл да стигна сам? Кой ме измъква като по чудо от кризисни ситуации?... А и защо искам и очаквам винаги да ми говориш с човешки глас (и да ми се явяваш в човешки образ), когато в твоя арсенал има много по-ефективни изразни средства и средства за общуване като съня и емоционалното преживяване, като болката и удоволствието, като страха и любовта... Особено любовта, наречена „безусловна и безгранична“. Но това между нас е нещо повече от любов, то е съсъществуване! Аз съм твое проявление, твоя интегрална частица и без мен, ти не би бил цялостен, всепроникващ и всеприсъстващ интелект. Ако една от интегралните ти частици като мен, може да бъде създадена от нищото (другото на това, което е) и по-късно унищожена и изпратена отново в небитието, то по същия начин може да бъде трансформирана и всяка друга частица битие и така съществуващото всичко да бъде превърнато в нищо! И къде отива един от основните онтологични принципи, този за самозапазване на битието? Аз не мога без Теб и Ти не можеш без Мен! Ние сме в неразрушимо екзистенциално единение! Няма екзистенциална самота, няма безусловна любов, няма сътворение и унищожение, това са илюзорни представи, на по-дълбоко ниво ние сме просто едно – това, което е! Ти си всеобщото, великото, а аз съм само едно от твоите неизброими индивидуално-обособени, частни проявления...

Това са потресаващи прозрения, които е невъзможно да не ни променят. Но стига толкова за днес.

3. Онто-размисъл: „Аз съм!“, „То е!“, „Ти си!“ ...и какво следва от това

В първите ни две онто-практики обърнахме внимание на това, че когато се изолираме от достъпа на външна информация, отпуснем физическото си тяло и насочим вниманието си към своите вътрешни преживявания, по един безспорен начин възприемаме собственото си съществуване и установяваме, че нашето битие не е тъждествено с битието на физическото ни тяло. Осъзнаваме и присъствието на един всепроникващ интелект, който организира и поддържа градивните елементи (клетки, органи и системи), както и жизнените процеси в нашето тяло. Обобщихме всичко това в три кратки твърдения: „Аз съм!“, „То е!“ и „Ти си!“. Направихме нещо елементарно, но значението му за нас може да бъде огромно. Да седнем и да осмислим, това което ни даде досегашния ни медитативен опит.

В началото се съмнявахме във всичко и търсехме някаква безспорна истина, от която да започнем да опознаваме себе си и света. Сега всеки от нас има такава своя преживяна истина и може да се върне към нея винаги, когато поиска или изпита нужда от това.

„Аз съм!“ Не знам какво съм и къде съм локализиран като същност, но знам, че моето съществуване не е тъждествено с това на физическото ми тяло. И веднага откривам множество доказателства извън медитативния си опит, на които обикновено не съм обръщал достатъчно внимание. Непрестанно дишам, пия вода, приемам храна, наддавам килограми или отслабвам, милиони клетки в тялото ми измират, други се делят, имунната ми система се бори постоянно с вируси и бактерии... Но всичко това (а и много други неща, за които изобщо не си давам сметка), е встрани от моето битие като същност. Много от нещата, случващи се в мен и с мен, аз не възприемам, не осъзнавам, не бих могъл да организирам или да направлявам. Аз по-скоро пребивавам временно във физическото си тяло и се ползвам от неговото гостоприемство и неговите услуги, докато работя, чета пиша, лекувам болежките си... или се опитвам да намеря себе си и своя път.

И тук идва следващото ни прозрение: „То е!“ - всичко това, което възприемам като Не-аз. Моята коса, моята брада, моите нокти, слюнката ми и т.н. всички те съдържат генетичен материал от мен, но това очевидно не съм Аз. Претърпял съм сложна сърдечна операция, вливана ми е чужда кръв, с чужди гени... Какво е станало с мен, сега това сърце и това тяло Аз ли съм? Оглеждам се наоколо и виждам сгради, дървета, коли и ...други хора. Всички тези неща са частици от моето друго, от това, което възприемам и осъзнавам като Не-аз. Моето друго започва вътре в мен и се простира до границите на Вселената, ако тя има край. Аз съм в центъра на моя субективен свят в обятията на моето друго. Аз и То сме всичко, което съществува, изпълнени и обединени (организирани в едно) от всепроникващ безкраен интелект... и извън нас няма нищо. Това откритие е потресаващо, а съждението „Съществуващото е!“, тъждествено на „Аз и То сме!“, е истина, изведена току-що от нас в резултат от онтологичните ни размисли и разсъждения. Другото на това, което е, би следвало да е Нищото, това, което няма битие. Може ли някой да оспори тази истина, с какви доводи и как бихте приели възраженията му, след това, което изживяхме и премислихме?

От това, че съществуващото е всичко, освен че се самонаблюдава, самоосъзнава и самоорганизира от изпълващия го с присъствието си всепроникващ интелект, следва още, че то се самозапазва (не губи никога своето битие и не би могло да се превърне в своето друго, в нищо), както и това, че се самоопределя, движи само, самоизменя... С други думи казано: съществуващото е всичко, което е, то е единно, неговото друго - лишеното от битие няма свойства, не може да му се противопоставя, да го ограничава, дезинтегрира и променя. Единното съществуващо е затворена система, то се самосъхранява и самоопределя и това са двата основни принципа, отразяващи неговата същност. Повече за тези отнтологични принципа ще намерите на: http://ontodialectics.orgfree.com/#Vavedenie. А сега да спрем дотук, за да свикнем с новите за нас истини.

Глупави мисли на велики мислители:

Сократ е известен с това, че е казал: „Познай себе си!“ и пръв е поставил в центъра на философията човека вместо природата. Но Сократ е казал и: „Не животът, а добрият живот си струва да бъде ценен.“ Питам се – ценното в живота не е ли това, че познавайки себе си можем да го направим добър и по-добър...

2. Онто-медитация: началото, от което можем да започнем (2)

2. „То е!“, „Ти си!“ - това е следващата стъпка, която ни предстои да направим в процеса на онто-медитация. Намираме подходящи за заниманията ни време и място и започваме да релаксираме по познатия ни вече начин. Отпускаме най-напред единия крак, след това другия, после таза, гърба, корема, гърдите и т.н., както бе описано в предходния постинг. С трупането на опит този процес значително ще се ускори и съвсем скоро достигането на релаксирано състояние, при което да чувствате и осъзнавате съществуването си като една по-дълбока реалност, различна от тази да се отъждествявате с физическото си тяло, ще се превърне в нещо естествено и обичайно за вас. Това „Аз съм!“ състояние, в което собственото битие се възприема, изживява и осъзнава като безспорна истина може да се определи като основно (базисно) в практическата онтодиалектика. Докоснем ли се веднъж до него, почувстваме ли реалността му, ние с много по-голяма увереност ще направим следващите стъпки, защото вече знаем, че за нас истината в някаква степен е постижима.

Но да продължим да релаксираме и да се самонаблюдаваме. Вниманието ни е концентрирано единствено върху собственото битие. Аз съществувам и съм нещо различно от физическото си тяло. Колкото и да се опитвам не мога да се локализирам в нито един мой крайник или вътрешен орган. В един миг еднакво вероятно ми изглежда да се намирам както някъде в мозъка, така и в гърлото или в сърцето. После се разширявам и сякаш излизам извън контурите на физическото си тяло. Аз съм – това е безспорно. Не съм тъждествен на физическото си тяло, не съм го създал и не осъзнавам и не управлявам процесите, протичащи в него. Но тогава... Тогава и „То е!“. Изведнъж ми просветва – едновременно с мен съществува и друга реалност: едно Не-аз, което мога да възприема винаги, когато насоча вниманието си към него, различно от моята същност, защото съществувам, без да съм тъждествен с него. Откритието е поразително. Тук заедно с мен, и там извън мен е и то – моето друго, което ми се явява като Не-аз и което също има битие. „Аз съм!“ и „То е!“ - ние сме всичко което съществува.

Въодушевени от откритието си, можем да направим и следващата стъпка. Аз и моето друго (Не-аз) сме всичко, което съществува, но тук в единение с мен присъстваш и Ти – един всепроникващ интелект, който е създал, организирал и продължава да поддържа жизнените процеси и клетките в тялото ми. „Ти си“ и аз те боготворя...

Разбрахте ли какво стана? В резултат от нашата втора онто-медитация ние вече имаме лични наблюдения и осъзнати преживявания за собственото си битие (в тялото и в близост до него), за съществуващото извън нас (като наше тяло и изобщо) и за пребиваващия в тялото ни заедно с нас всепроникващ, божествен интелект. Можем да се усмихнем на себе си и да се порадваме на своя успех в търсене на иститата.

1. Онто-медитация: началото, от което можем да започнем

Човешката ни природа е такава, че всяко наше начинание извървява своя жизнен път и рано или късно се проваля. Рухвали са империи, изчезвали са религии, компрометирали са се научни теории... Няма споделена мъдрост, която да не е предизвиквала нечии възражения. По-късно ще се спрем по-подробно на причините за този феномен. Сега обаче трябва да направим така, че нашите практически занимания по приложна (житейска) философия да започнат по един максимално благонадежден и безспорен начин. Какъв може да бъде той? Да седнем и да помислим. Ако тръгнем от философията на древен или съвременен мъдрец, всеки би могъл да ни запита, защо именно от нея, а не от писанията на някой друг. Ако се позовем на свещен текст от Библията или от Корана и след това разгърнем Бхагават Гита, веднага сами ще видим, че в нещо бъркаме. Ако се доверим на уравненията и законите, открити от който и да е световно известен учен, съвсем скоро ще разберем, че резултатите на не един от неговите колеги го коригират или опровергават. Тогава?... Да експериментираме сами в търсене на истината и може би ще се научим да вярваме поне на себе си.  

1. „Аз съм!“ - това е истина, която всеки сам пред себе си би могъл да изкаже и никой не би успял да опровергае. И колко лесно е да се стигне до нея! Легнете, седнете, разположете се по най-удобния или неудобен за вас начин. Тези, които имат опит в медитацията знаят, че може да се медитира и в най-неудобната поза (асана). Аз предпочитам да ми е приятно, когато медитирам, затова използвам минутите след лягане и преди заспиване, или през нощта, когато се пробудя по някаква причина, както и часовете за разходка. Тук обаче ще ви предложа най-елементарния и лесен начин за онто-медитация, който би могъл да изпробва всеки, за да достигне до такова състояние на съзнанието, при което по безспорен начин да възприеме собственото си съществуване.

Легнете по гръб на твърд или средно-твърд матрак в добре проветрено, затоплено помещение, далеч от течения или термични излъчвания. Затворете очи. Ако има щори – предварително ги спуснете, за да ограничите навлизащата отвън светлина, или пък загасете осветлението и изключете възможните източници на шум като, радио, телевизор, компютър и т.н. Направете няколко бавни и дълбоки вдишвания и издишвания и започнете последователно да отпускате напрежението в тялото си. Насочете вниманието (вътрешния си поглед) най-напред към десния крак. Проследете го от върха на пръстите през ходилото и глезена нагоре до бедрото и на ум изявете намерението: „Сега отпускам десния си крак.“ Поемете бавно и дълбоко въздух и го издишайте мислено през това място на десния крак където има някакво напрежение. Повторете действието няколко пъти, докато почувствате, че напрежението започне да изчезва. За да ускорите процеса може да си представите, че вътрешния ви взор изпълва десния ви крак с мека животворна светлина, че го потапяте във водите на топъл минерален извор или нещо подобно, което сте преживяли и ви е доставило спокойствие и наслада. За да фиксирате постигнатия резултат насочете вътрешния си диалог към твърдението: „Десният ми крак се затопля, отпуска и успокоява.“ Дори да сте начинаещ само след няколко минути ще почувствате настъпилата промяна до такава степен, че с увереност да заявите: „Десният ми крак е затоплен, отпуснат и спокоен.“

Преминете към левия крак и изпълнете същата последователност от действия – вдишайте, издишайте, отпуснете напрежението в мускулите, изпълнете го с животворна светлина и фокусирайте вътрешния си диалог към това, че отпускате левия си крак и постигате желания резултат. Продължавайте до момента, в който спокойно може да заявите: „Левият ми крак е затоплен, отпуснат и спокоен.“

Така последователно преминете към ханша, гърба, корема, гърдите, дясната и лява ръка, раменете и врата, и накрая мускулите на лицето. Пълна и дълбока релаксация още от първия път е трудно да не се постигне, макар че в предложената тук техника няма нищо необичайно. Най-често причините за неуспех са преждевременно заспиване, отклоняване на вътрешния диалог към някакви странични мисли, нарушаване или прекъсване на заниманията от външни дразнители и т.н. Но дори и постигането на частична релаксация ни дава възможност да направим някой ключови за нас самонаблюдения.

Първата важна за нас констатация, която можем да направим е, че с постигането на дълбока и по-дълбока релаксация възприемчивостта ни за границите (контурите) на нашето физическо тяло постепенно се размива и почти напълно изчезва. Когато физическото ни тяло е затоплено, отпуснато и спокойно, сетивните стимули, който постъпват от него към главния и гръбначен мозък драстично намаляват и ние преставаме по инерция да се отъждествяваме с него. Изведнъж разбираме, че нашата истинска и дълбока същност е нещо различно от десния или левия ни крак, от дясната или лявата ръка, от корема или гърба, от напрегнатите мускули на лицето или дискомфорта в гърдите. С изненада разбираме, че не можем да локализираме къде в тялото ни е тази наша истинска и дълбока същност, която започваме да възприемаме по скоро като вибриращо поле в зоната зад очите, между ушите в гърлото или високо в гърдите. Това възприятие се усилва от слабата или по-силна вътрешна светлина, която изпълва пространството зад плътно затворените ни клепачи, както и от тихото вътрешно жужене в ушите, което се усилва, когато се заслушаме в него и за което разбираме, че не е в синхрон (в резонанс) с пулсациите на сърцето.

Преживяването е върховно и крайно субективно – не може да бъде точно описано или съпреживяно с някого. Човек възприема своето съществуване като реалност от по-висш порядък, без да може да се отъждестви с нещо конкретно в границите на тялото или извън него. В това физическо и душевно състояние той стига до прозрението: „Аз съм!“ Нищо друго не изпъква с такава яснота. Не е важно какво съм и къде съм: „Аз съм – съществувам!“

Каква е стойността на това прозрение ще разкрием постепенно – стъпка по стъпка. За нас сега е важно, че имаме една безспорна, наша, вътрешно преживяна истина, свързана със собственото ни битие. Истина, която можем да проверяваме и преживяваме пак и отново, всеки път, когато изпитаме нужда от това, без да търсим упование в нечий авторитет, без да имаме нужда от сложна апаратура или лицензирана лаборатория...